Бледа слънчева светлина, нахлуваща от прозореца на стаята, погъделичка клепачите `и я откъсна от съня. Рамона отвори очи и се огледа без да помръдва. Явно бе заспала на дивана, търсейки нещо интересно за гледане по телевизията. И нищо чудно, снощи не можа да мигне. От няколко дена я тормозеше все един и същ сън.. или по-скоро кошмар. А най-странното бе, че когато се събудеше, вече го бе забравила.. Хм, може би така беше най-добре.
Продължи да се излежава, опитвайки се да измисли начин да убие скуката. Което в момента `и се струваше както истинска бойна задача. Бе втренчила поглед в часовника на стената, гушнала една от декоративните възглавници на дивана. Тик-так, тик-так.. малките черни стрелки отмерваха тромаво времето, което по някаква причина ядосваше Рамона. Движеха се толкова бавно, сякаш времето се забавяше и всеки момент се очакваше да спре. Или просто си въобразявам, помисли си младата магьосничка. С всеки звук, идващ от глупавия стенен часовник, подтикваше желанието на Рамона да се отърве от него. Затова тя се обърна на другата страна, ръчкайки с лакет бежовите на цвят възглавници, решена да игнорира дразнещия звук. Когато усети нещо твърдо да я ръчка в ребрата. Надигна се с една ръка, докато с другата проверяваше върху какво бе легнала. Телефонът `и. Отново се отпусна назад, разглеждайки абонатите си. Почти всички `и приятели бяха извън града. Е, поне по последни новини. Не се бе чувала с никой от тях от няколко седмици, дори и по телефона, та камо ли по Интернет. Обажданията `и бяха насочвани към телефонният секретар и след няколко безуспешни опита да се свърже с когото и да е било, се отказа. Затова и след бързият преглед на имената в телефонният `и указател, тя захвърли телефона си на отсрещният фотьойл и зарови лице във възглавницата.
Днес бе един от най-скучните `и и мързеливи дни от лятото. А и факта, че времето наистина бе ужасно топло, никак не смекчаваше нещата. Евънс не обичаше жегата. Никак даже. Въпреки това, не можеше да стои повече вкъщи като в някоя дупка. Предпочиташе да излезе навън сред хора, отколкото да си остане вкъщи, вбесявайки се на тъпият часовник все повече и повече, докато наистина не го изхвърлеше на боклука. Изправи се, зарязвайки цялата бъркотия в хола, и се отправи към стаята си, за да се преоблече. Грабна първите дрехи, които мярна в гардероба. Чифт къси дънкови гащи и чисто черен потник. Върза късата си коса на малка стърчаща опашка, обу старите си износени гуменки и воаля, беше готова. Реши да не ходи пеша, но нямаше намерение да си взема такси. Пресегна се с ръка под леглото си и извади скейтборда си, който толкова отдавна не бе ползвала, че целият бе станал в прах. Прибра ключовете и парите си в задния джоб и излезе.
Няколко минути по-късно се намираше в London City Park, качила се на малката дъска с колела, успешно разминавайки се с хората, без да се удари в нито един. Справяше се добре. Или поне така си мислеше. Докато не бе отвлякла вниманието си и не се блъсна в нещо невидимо за нея. След миг се намери на земята, изненадана че падането и бе по-меко от колкото се предполагаше, когато имаш такъв близък сблъсък с земята. Секунда по-късно разбра и защо.
- Рамона! - чу познат глас и вдигна поглед.
- О, здрасти, Ник - засмя се тя на сантиметри от главата му. Да, беше се стоварила върху горкото момче.
