London City Park

За последен път се лутаех по тези места. Парковете вече ми бяха станали толкова еднообразни. А на този вече знаех къде му стоят листата. Имаше малко хора, неучудващо, времето беше скапано. Най-накрая седнах на една пейка и се загледах в облаците., докато един до болка познат глас не ме прекъсна.
-Нес?
Обърнах поглед и го видях..Дерек.

Мотаех се из паркът на Лондон...за пореден път. Времето беше нормално-вървеше към дъжд. Насочих се към мястото с пейките(ха-ха). Видях познат човек да седи на една от тях-Ренесме. Веднага се сетих за дискотеката и за всичко, случило се през лятото. Реших да ида при нея, но чувствата ми бяха някак си смесени.
-Нес?-започнах, гледайки я.
-Дерек..Какво правиш тук?
-Мислех, че все още се мотаеш с гаджето си? Къде е той?

-Хм.В Ню Йорк. Не че те интересува. - отговорих му жлъчно. За момент се зарадвах като го видях, но можеше да не споменава тази реплика.
-А твоето гадже къде е? Мелиса ли беше? - нарочно казах грешно име.

-Мелани. Не че те интересува, де-Щом ти така и аз така, миличка.- А и, скъсах с нея..
-Ау, колко жалко-започна с леко ревлив тон-А бяхте толкова сладки заедно.
-Без ирония..-засмях се. -А ти какво правиш тук?
-Ох, вече и сама ли не мога да изляза?
-Просто постоянно се мотаеше с Хейли и Кристен-отговорих.
-Това е минало, Дерек..
-Значи не си приятелка с тях вече ли?-дойде като шок.

-Приятелки сме. Просто не сме излизали напоследък. Хейли има проблеми с родителите си.
-А ти защо си сам? Никой вече не иска да си играе с теб?

-Аз попринцип съм си сам, Ренесме. Освен с редки изключения-само две.
-Какви например?
-Аз и ти например. Или забрави?

- Но ние скъсахме.
-Не. - прекъсан ме Дерек. - Ти ме скъса. Не съм искал да се разделяме.
Почти ме размекна. Дерек се настани до мен на пейката.

-И сега..как е? Как върви? Ходихте ли на море?
-Не сме.
-Защо? Какво стана-попитах загрижено. Интересуваше ме, но до съвсем малка степен.
-Има си причини..-каза Неси, но сякаш се сети за нещо.
-Какво е станало..Да не ти е причинил нещо този твой Ник?

-Не. Просто замина за Ню Йорк да живее при вюйчо си. Неговите се разведоха и сега спорят при кой да живее. Теб всъщност какво те интересува?

-Все още се интересувам от теб-"О не, защо го изръсих?".
-Така ли? И защо?
-Ами..не знам. Оставила си ми отпечатък в ума-разсмях се на думите си, а Ренесме се усмихна и погледна надолу.
-Ами, радвам се-разсмя се и тя.

-Ами радвам се. - ох..ох..наистина ли исках да тръгна по този път отново. не знам.
-Виж, Дерек, не мисля, че съм готова да се събирам с теб. Ти това искаш, нали?

-Аз не съм сигурен, че трябва изобщо да се събираме, след като ме заряза така..
-Виж, Дерек..Извинявай за дискотеката. Искам да ме разбереш..-каза тя и погледна надолу.
-Не знам какво те е прихванало и не ме интересува..След това дори не ти пукаше за мен. Добре, че беше Кристен, за да бъде до мен тогава когато ме предаде.
-Ох, Дереек..-каза, но не продължи. Чух леки подсмърчания и разбрах, че се е разплакала. Отидох до нея и избърсах сълзите й.
-Стига де. Добре..разбирам, че преувеличих..

Поредният скучен ден..Жега..Можеш да трупясаш и на сянка. Поредният скучен ден и за мен. Вървях към парка с бутилка "Кока-Кола" в ръка. Късмет, че беше студена.На всички пейки бяха насядали възрастни хора, които явно изнемогваха. Минах покрай чешмичката, за да си напръскам лицето и тръгнах към дълбоката сянка. "Леле, тук си е направо студено", казах си наум и се усмихнах. Седнах под един бор, отворих бутилката и отпих голяма глътка. Извадих телефона си. Тръгнах да звъня на някой от приятелите си, но се сетих, че всички са извън града. Само аз от цялата компания седях като глупак в този град и трупясвах от жега. Поне бях на сянка и почти не усещах жегата. Отпих още една глътка от Колата си и се облегнах на дървото. Всичко беше спокойно, когато..

Бледа слънчева светлина, нахлуваща от прозореца на стаята, погъделичка клепачите `и я откъсна от съня. Рамона отвори очи и се огледа без да помръдва. Явно бе заспала на дивана, търсейки нещо интересно за гледане по телевизията. И нищо чудно, снощи не можа да мигне. От няколко дена я тормозеше все един и същ сън.. или по-скоро кошмар. А най-странното бе, че когато се събудеше, вече го бе забравила.. Хм, може би така беше най-добре.
Продължи да се излежава, опитвайки се да измисли начин да убие скуката. Което в момента `и се струваше както истинска бойна задача. Бе втренчила поглед в часовника на стената, гушнала една от декоративните възглавници на дивана. Тик-так, тик-так.. малките черни стрелки отмерваха тромаво времето, което по някаква причина ядосваше Рамона. Движеха се толкова бавно, сякаш времето се забавяше и всеки момент се очакваше да спре. Или просто си въобразявам, помисли си младата магьосничка. С всеки звук, идващ от глупавия стенен часовник, подтикваше желанието на Рамона да се отърве от него. Затова тя се обърна на другата страна, ръчкайки с лакет бежовите на цвят възглавници, решена да игнорира дразнещия звук. Когато усети нещо твърдо да я ръчка в ребрата. Надигна се с една ръка, докато с другата проверяваше върху какво бе легнала. Телефонът `и. Отново се отпусна назад, разглеждайки абонатите си. Почти всички `и приятели бяха извън града. Е, поне по последни новини. Не се бе чувала с никой от тях от няколко седмици, дори и по телефона, та камо ли по Интернет. Обажданията `и бяха насочвани към телефонният секретар и след няколко безуспешни опита да се свърже с когото и да е било, се отказа. Затова и след бързият преглед на имената в телефонният `и указател, тя захвърли телефона си на отсрещният фотьойл и зарови лице във възглавницата.
Днес бе един от най-скучните `и и мързеливи дни от лятото. А и факта, че времето наистина бе ужасно топло, никак не смекчаваше нещата. Евънс не обичаше жегата. Никак даже. Въпреки това, не можеше да стои повече вкъщи като в някоя дупка. Предпочиташе да излезе навън сред хора, отколкото да си остане вкъщи, вбесявайки се на тъпият часовник все повече и повече, докато наистина не го изхвърлеше на боклука. Изправи се, зарязвайки цялата бъркотия в хола, и се отправи към стаята си, за да се преоблече. Грабна първите дрехи, които мярна в гардероба. Чифт къси дънкови гащи и чисто черен потник. Върза късата си коса на малка стърчаща опашка, обу старите си износени гуменки и воаля, беше готова. Реши да не ходи пеша, но нямаше намерение да си взема такси. Пресегна се с ръка под леглото си и извади скейтборда си, който толкова отдавна не бе ползвала, че целият бе станал в прах. Прибра ключовете и парите си в задния джоб и излезе.
Няколко минути по-късно се намираше в London City Park, качила се на малката дъска с колела, успешно разминавайки се с хората, без да се удари в нито един. Справяше се добре. Или поне така си мислеше. Докато не бе отвлякла вниманието си и не се блъсна в нещо невидимо за нея. След миг се намери на земята, изненадана че падането и бе по-меко от колкото се предполагаше, когато имаш такъв близък сблъсък с земята. Секунда по-късно разбра и защо.
- Рамона! - чу познат глас и вдигна поглед.
- О, здрасти, Ник - засмя се тя на сантиметри от главата му. Да, беше се стоварила върху горкото момче.

Седях си на сянка, докато нещо не се стовари върху мен..Буквално.
-Рамона?
-О, здравей Ник-каза тя. Не предполагах, че от компанията е останал някой в града. Помогнах й да се изправи, попитах я и се усмихнах:-Пак ли продължаваш да не си гледаш в краката?
-Ее, беше инцидентно-каза тя и се разсмя. -От колко време не съм не виждала, защо не се обаждаш?
-Мислех, че всички са извън града. А ти защо забога си излязла в тази жега? Искаш пак да слънчасаш и да полудееш-казах и се разсмях.
-Същото бих те попитала и аз-каза тя и се облегна на дървото, държейки скейтборда си.

» Princes Park